Манатарка
След като се надишате на напоения със смола боров въздух и послушате тихия вековен шепот на дъбовите и букови гори през лятото или есента, погледът Ви неволно бива примамен от жълтеникавата или сивокафява, твърде месеста шапка на манатарката. Отначало тази шапчица, е полукълбеста, а после се сплесква. Белезникавото й пънче, е с различна дължина и форма. При застарелите гъби, то надебелява в основата си, а в горния край се стеснява. Месото на манатарките, е бяло. При разчупване на шапчицата на младите гъби, то не мени цвета си, но при по-старите придобива червеникавокафяв цвят.
Отровен двойник на обикновената манатарка, е дяволската гъба. Тя се нарича още синкавица, защото се разчупи шапчицата й, месото посинява и постепенно става черно – един от белезите, по който тя се различава от манатарката. Освен това жълтите й пластинки при натискане с пръст стават синьозелени до морави, а в края си – червени.
Манатарката се родее само с определени дървесни видове. Микоризата й се развива само върху дъба, брезата, бора и смърча. Затова ще я търсите в горите, съставени от тези дървесни видове.
Важно условие за растежа на гъбите и за образуването на техните плодни тела, е те да се сдружат с дърветата в гората. Дружбата между гъбите и горските дървета се основава на едно взаимно, изгодно съжителство наречено симбиоза. Дървото снабдява гъбата с храна, която тя като безхлорофилно растение не може да си изработва. Гъбата от своя страна чрез силно разклонения в почвата мицел, който обвива тънките коренчета, снабдява дървото с вода и други хранителни вещества.
Масловката се сдружила с иглолистните дървета. Иглолистните гори са станали неин дом и тя расте там от май до късна есен. Шапчицата на младата гъба, е с форма на камбанка, а на по-старите, е почти плоска, с неправилна форма. Отгоре, е покрита с шоколадена до бледочервеникава мазна кожица. Под кожицата, месото на младите гъби, е почти бяло, а на по-старите бледожълтеникаво. Като се пържи, става като леко затоплено масло. Тръбичките от долната страна на шапката, при старите гъби са почти жълти и лесно се отделят, а на по-младите – бледожълтеникави. Преди да се пече, пържи или изобщо приготвя за ядене, кожицата на шапката трябва да се обели.